Сложната тема за българо-китайските отношения
Създадох този блог преди два месеца и имах огромното желание да публикувам в него всяка седмица. За съжаление, животът на съвременния човек не винаги е подчинен на неговите желания и стремежи. Динамиката на работата и личните ангажименти не ми остави време, в което да се заема сериозно с първата си публикация. Имах няколко идеи за тематиката й, но така и не успявах да ги развия напълно. Фактът, че днес е 31 юли, ми помогна чисто психологически да намеря време, за да не започна и м.август без публикация.
Напоследък медиите отразяват широко укрепването на българо-китайските връзки. В тази си публикация ще се опитам да направя анализ на отношенията между България и Китай, включително в контекста на членството ни в ЕС, както и на потенциала им за развитие.
На 4 октомври 2019 г. ще отбележим 70 години от установяването на дипломатически отношения между Република България и Китайската народна република. Обективно погледнато, България би могла да спечели много повече от стесняването на връзките между двете ни държави, но по една или друга причина това не се е случило. Търговският обмен е почти едностранен, не е трудно да се досетим в чия полза. Европейския съвет за външна политика публикува анализ, според който подходът на ЕС към Китай е остарял – Китай в момента е глобална сила и не следва да бъде третиран като нов играч.
Причините за упадъка на Китай, от който той едва през последните десетилетия се отърси, можем да открием в т.нар. Опиумни войни (1839-1842 г.; 1856-1860 г.), които довеждат до катастрофални последици. Според историците броят на наркоманите в този период достига между единадесет и дванадесет милиона души, което довежда до опустошаване на редица големи градове, а Великобритания получава контрол над Хонг Конг. В китайските училища Първата опиумна война (1839-1842 г.) се изучава като началото на „Века на унижението“. Краят на този век идва през 1949 г. с обединението на Китай под управлението на Мао. Всъщност, имайки предвид вековната история на страната, това е един сравнително кратък отрязък от време. Китай е единствената цивилизация, която се е съхранила за хиляди години и е запазила идентичността си в съвременността. Интересен е фактът, че през последните няколко века ръководните позиции в страната са поверявани на хора от едни и същи семейства, т.е. така наречената социална мобилност е много малка. Докато в България сравнително лесно можем да променяме общественото си положение и социалния статус, това в Китай е почти невъзможно, защото става дума за многовековна система, която трудно го позволява. Именно поради дългата китайска история корените на случващото се днес можем да открием векове назад, затова то не трябва да ни изненадва.
Неотдавна протече среща между президента Румен Радев и китайския му колега Си Цзинпин, на която беше подписана декларация за стратегическо сътрудничество. Ставали сме свидетели на редица двустранни срещи на високо равнище и икономически форуми през годините. Винаги са следвали обещания за сътрудничество и инвестиции. Бизнес средата у нас е трудна и съм скептична към реализацията на подобни обещания. Инициативата „Един пояс, един път“ （One belt, one road), която цели да възобнови Пътя на коприната, очертава маршрут, преминаващ през България. Не искам да бъда песимист, времето ще покаже дали ще се реализират мащабни инвестиции на наша територия.
Към момента освен декларациите за сътрудничество България е подписала с Китай няколко договора за правна помощ – по наказателни дела, по граждански дела и за екстрадиция. Дипломатическите ни успехи са меко казано скромни, за разлика от тези на други държави членки на ЕС. Като пример можем да посочим Обединеното кралство. В периода между 20 и 23 октомври 2015 г. Си Цзинпин посещава Великобритания и се среща с Кралица Елизабет II и премиера Дейвид Камерън. Само за няколко дни подписват споразумения за сделки на обща стойност над 30 милиарда британски лири.
Ние не можем да мечтаем за такива мащаби, но нека разгледаме обема на търговия между България и КНР. Съгласно данни на МВнР за миналата година двустранният стокообмен между двете държави се равнява на под 2,5 млрд.щ.д. (2439,2 млн.щ.д.), от които български износ на стойност 881,5 млн.щ.д. и внос на стойност 1555,7 млн.щ.д. Износът на България се състои от рафинирана мед и медни сплави (73,1%), медни руди и техните концентрати (5,4%), интегрални схеми и ел.микрокомпоненти (2,1%), незагряващи ел.съпротивления(1,9%), оловни руди и техните концентрати (1,8%), отпадъци и отломки от мед (1,6%) – суровини и материали за китайското производство. МВнР идентифицира „потенциал и интерес за разширяване на българския износ за Китай със селскостопански продукти и храни, вино, минерална вода, етерични масла и козметични продукти от тях”, но липсва целенасочена държавна политика в тази насока. В областта на инвестициите имаме подписани само няколко споразумения, а именно: Споразумение за икономическо сътрудничество между правителството на Република България и Правителството на Китайската народна република, подписано на 20 ноември 2006 г. в Пекин, в сила от 9 октомври 2007 г.; Допълнителен протокол между правителството на Република България и правителството на Китайската народна република към Договора за взаимно насърчаване и защита на инвестициите между правителството на Народна Република България и правителството на Китайската народна република, подписан на 26 юни 2007 г., в сила от 10.11.2007 г.; Договор за взаимно насърчаване и защита на инвестициите между правителството на Народна Република България и правителството на Китайската народна република, подписан на в София на 27 юни 1989 г., в сила от 24 август 1995 г.; Спогодба за избягване на двойното данъчно облагане и предотвратяване отклонението от облагане с данъци върху дохода и имуществото между правителството на Народна Република България и правителството на Китайската народна република, подписана на 6 ноември 1989 г в Пекин, в сила от 24.05.1990 г.; Протокол за изменение и допълнение на Спогодбата за избягване на двойното данъчно облагане, подписан в София на 15 юли 2002 г., в сила от 2 януари 2003 г.
Интересен факт е, че китайските инвестиции в България за 2017 г.са само 1,8 млн.евро, а за 2018 г.са отрицателна величина (-1,2 млн.евро). Нашата държава не се възползва дори от частица от потенциала си.
В контекста на Европейския съюз, КНР подхожда умело и прагматично , експлоатирайки разделенията между държавите членки. България, наред с Гърция, Италия, Малта, Словакия, Кипър, Португалия, Словения, Унгария и Финландия, може да бъде причислена към групата на т.нар. „адаптиращи се меркантилисти“ – държави, които считат, че в отношенията с Китай трябва да надделяват икономическите съображения. България е твърде малка, за да може да повлияе на политиката на Китай, а ЕС е твърде разединен, за да успее да постигне максимално изгодни за него резултати, от които да се ползваме и ние.
Потенциалът на отношенията между България и Китай е огромен, но е необходимо много по-голямо и последователно усилие, за да бъде реализиран. Спорадични срещи на високо равнище и посещения на икономически форуми няколко пъти годишно не представляват решение и няма да доведат до повишаване на износа или привличане на китайски инвестиции. За постигане на по-значими резултати, необходимо е подобряване на бизнес средата у нас, изучаване на китайски език и култура – мерки, които няма как да се реализират за година или две, а следва да бъдат един дългосрочен проект, който да се развива от поне няколко правителства поред.
Използвани източници:
https://www.24chasa.bg/novini/article/7094502
https://www.mi.government.bg/bg/themes/kitai-192-333.html?p=eyJwYWdlIjo0fQ==
